Shadows fading into the white air

photography

As the night settles in, shadows slowly slip into vague silhouettes and the amassed weariness disintegrates gradually in the cool air. The wind embraces tree branches and their outlines slowly dissolve in the dusk, figures pass, and above them, birds with their wings spread, as if suspended in the dense sky. The last remaining light covers the earth, drifts upon the rocks in thin white sheets. It lends an indefinite and obscure meaning to everything. A sense of something intimate, familiar, experienced before. A journey back to an imaginary reminiscence imbibed with nostalgia. For a swift moment it is so real, carrying its own aroma, texture and sound... and yet gone by, heavy with grief. Grief, but only seeming, unreal, and under its surface a mere sense of emptiness, of stillness, spreads ... and joy arising from thoughts dissolving in the image.

In my photographs I aim at the indefinite, the uncovered. I do not see objects, but just images with their own life, unfolding of their own volition, their contours appearing delicately on the paper in my wet hands. The images are quiet, they do not shout. Their touch gives form only to desultory words which disappear momentarily and then surface again, scattered and elusive.

Сенки разтворени в белия въздух

фотография

Свечеряване, сенките постепенно се превръщат в неясни силуети и утаената умора се разтваря неусетно в хладния въздух. Вътърът обгръща клоните на дърветата и очертанията им бавно се размиват в сумрака, преминават фигури и над тях птици, разперили криле, сякаш спрели сред плътното небе. Последната светлина на тънки бели пластове покрива земята, камъните. Придава неопределен и скрит смисъл на всичко. Усещане за нещо близко, познато, вече преживяно. Завръщане към въображаем спомен, изпълнен с носталгия. За миг той е тъй реален, със свой мирис, допир и звук ... ала все пак отминал, натрупал печал. Печал, само привидна, нереална, под чиято повърхност се разстила единствено усещане за празнота, застиналост ... и радост от разтваряне на мислите в образа.

Във фотографиите, които правя, се стремя към неопреденото, скритото. Не виждам обекти, а само образи със свой живот, които се разкриват сами и контурите им неусетно се проявяват върху хартията в мокрите ми ръце. Образите са тихи, не викат. Допирът им въплътява само откъслечни думи, които чезнат мимолетно и изплуват отново разпилени и неуловими.